Абонат номер едно на СОТ 161

Бисер в личната колекция от спомени

   Няколко неща са ме впечатлили изключително силно и са се намесили трайно в живота ми. Наричам тези събития с обобщаващото и нищо незначещо – неща. Почти като книгата на Пол Гимар „Нещата от живота”, но мои лични и съкровени неща, впечатлителни и с това незабравими, случващи се в моя единствен, уникален и неповторим живот. Като живота на всички други. Така още като дете открих прелестната омая на книгите, пиесите на Карло Голдони, музиката на Моцарт, песните на Гюрга Пинджурова и Борис Машалов. Помня смъртта на баба ми и брадясалия за един час и смален от мъка неин син и мой баща. Стоенето пред селската църква, в която не влязох, защото татко беше офицер… И все още не вярвах в Бог.

Посещението ми в Лувъра, в който не ме пускаха, защото мъкнех китара на гърба си, влизането ми в домовете на Гьоте и Шилер във Ваймар, както и факта, че в околностите му се намира концентрационният лагер „Бухенвалд”, в който ме пуснаха. Бог бе забравил това място, а аз бях на път да повярвам в него. Там, в сърцето на Тюрингия, в който са намерили, без да я търсят, смъртта си 50 000 души. Всъщност този спомен искам да забравя. Но не мога. Помня и срещата си с Тодор Живков на един фестивал в Благоевград, неистовата си любов към една колежка от известен някога столичен вестник, раждането на сина ми, Иван Абаджиев, който ми помогна да отключа заключената си кола, един нощен разговор с Нешка Робева, телефонните диалози с Й. Радичков, предългите и интересни срещи с Георги Джагаров, учителя си по физкултура Велчев от самоковското училище „Борис Хаджисотиров”, вече преименувано, защото е бил комунист, изгарящата до болка, нежната като прегръдка усмивка на Лили Иванова, разходките в призрачния нощен Лисабон, като откъсната и върната от фунията на времето страничка от роман на Ремарк, станала отново реална… Помня.

Но тези дни притурих в личния си архив от спомени и неща един бисер – срещата си с Александър Балкански. Шесто поколение цирков артист по линия на майка си и неизвестно кое поколение Истински Човек по линия на хората, на предците си, на флорентинската фамилия Малеволти, която има улица в класическа и богата Флоренция „Via Malevolti”. Играл с трупата си три пъти пред папа Ioannes Paulus PP. II или Карол Юзеф Войтила – първият римокатолически папа от славянски произход и първият папа след папа Адриан VI (1522 г.), който не е италианец. Представил българското цирково изкуство в 32 държави, играл в 67 цирка и пред Касиус Клей и Джони Кеш, носител на наградата „Златният лъв”, връчена му от кмета на Йерусалим и почетен гражданин на Тел Авив, на стотици награди, статуетки, купи, флагчета и отличия, на любовта на хиляди деца и пораснали вече деца, носещи спомена за магията на цирка, за внезапното присвиване в стомаха от невъзможните акробатични салтоморталета, за благия вкус на топящия се захарен памук, за смешното лице на клоуна и големите му обувки…

За цирка и шареното му шапито, като гащите на Обеликс… Наследник на рицарска фамилия, воювала с фамилията Рение от Монако… На чийто престол сега седи принц Албер II, връчващ ежегодните награди за цирково изкуство „Златен клоун”. „Когато вашата фирма започна своята дейност, аз се явих като първия ви клиент. Тогава работех в Германия и често бях свидетел на търгове, които немската полиция провеждаше, и можехме да закупим 30–40 автомобила от тях и да ги внесем в България. Та аз предложих на Павел Виденов тогава съдружие, но, изглежда, любовта ми към цирка надделя и сега Виденов пази апартамента ми, къщата ми и цялата циркова база. Кой каквото умее. Аз съм единственият българин, който с моята трупа играе три пъти във Ватикана по покана на папата. За първи път играхме на 6 януари 1986 г. в разгара на делото срещу Сергей Антонов и така наречената „българска следа”. Но като се върнахме в България, срещу мен заведоха следствено дело. Искаха мен и малкия ми син да ни вкарат в затвора за 8 години. Толкова искаше следователят, Господинов се казваше. Но не успя, не можеш да си измислиш нещо и то да стане. Аз бях известен и разпространих бързо новината по цирковия свят. С един наш колега – Ангел Пендаков, също играл пред папата, имаше подобен инцидент, та като се върна, се събраха партийното бюро, дирекционният съвет, искаха да го уволняват от цирка, а аз имах обеца на ухото си и преди да се съглася да приема поканата на монсеньор Мондуци, тогава министър на културата на Ватикана, се сетих веднага за този случай и уведомих посолството ни в Рим и културния аташе Милушев. Отидохме при посланика Райков и там проведохме интересен разговор, а той пусна 2 телефакса до нашето външно министерство и това на културата. След час получих разрешение и от двете институции. А посланикът ми вика: „Трябва да намериш начин, да стигнеш до папата и да му кажеш, че Антонов е невинен, да го помилва.” Закараха ни до Ватикана със специален конвой, а аз мисля как да стигна до папата, за да му предам съобщението. И се сетих.

Имахме една много голяма снимка на трупата, та накарах всички участници да си сложат автографа и на гърба на снимката написах „На Негово Светейшество папа Йоан-Павел II с много обич, от българската трупа „Балкански”. И казвам на колегите: „Така трябва да играем, че да накараме папата от възхищение да дойде при нас.” Щото иначе швейцарската гвардия, която охранява папския дворец от 1505 г., още от времето на папа Юлий Втори, не дава да се доближиш, пиле не дава да прехвръкне, камо ли аз да отида до Йоан-Павел Втори. И така играхме номера, че на двойното салто с една кокила, което изпълнява синът ми, фотографът е заснел папата как е разтворил ръцете и краката си на стола в ложата си. Поклонихме се, той стана, без да чака никого, и дойде при нас. А малката тогава Милена, сега майка на две деца, която говореше перфектен италиански, му вика: „Аз и моята трупа сме от България.” Папата я гали по главата и кима: „Знам, знам, детето ми.” А Милена продължава: „Ние сме от родината на Сергей Антонов, Антонов е невинен, помилвайте го” – и му целуна ръката. Като разказах тази история на следователя, той се изсмя и изтрака нещо на пишещата си машина.

Та като жест на благодарност и по донос на колега, че сме забогатели от папските хонорари, ме влачиха 11 месеца в следствието на Софийския централен затвор. Сутрин ме викнат в 7, свалят ми връзките на обувките и колана и айде в една канцелария. Така до 21 часа – стоя и чакам. Това се повтори 40 пъти. После спряха делото. Комунизмът вече беше паднал, когато от Ватикана ме поканиха да участвам втори път. Отидох на инат, нямаше вече от кого да се страхувам, но го направих като закъснял отговор на тормоза и унижението, което изживях, но и като жест на моето лично уважение към папската институция и лично към папата, а и аз, и моята фамилия сме католици. След края на второто ни гостуване папата пак слезе при нас (снимката е от второто представление и аз му викам на полски: „Ние преди шест години играхме пред вас.” А той: „Помня, помня, само че сега сте много по-добри.” Третия път, когато ни поканиха да играем пред папата, беше малко преди неговото посещение в България през 2002 г. Бил съм гост и в „Шоуто на Слави”, но тази история, свързана с Антонов, и задачата, поставена ни от Външно министерство, не съм я разправял никому. Малеволти е чисто италианска фамилия и произхожда от Флоренция, фамилията не е циркова, а е на богати благородници и търговци. Когато моят прадядо намира своята любов и решава да се ожени, тръгва с баба ми по света, обикаля с цирковата си трупа Австралия, Япония, Китай, Русия… Тогава баща му, възмутен, че е станал цирков актьор, му пише писмо, в което споменава, че се срамува от това, че синът му е станал цирков актьор, и настоява да се откаже от фамилията Малеволти. Дядо ми отговаря кратко, но съдържателно: „Аз се казвам Малеволти и ще си остана Малеволти.” Още в далечната 1820 г. заедно с моята прабаба Лола Орландо Малеволти основават цирк „Джунтини”.

Скоро, след 12 години, ще празнуваме 200-годишната циркова история на фамилията. През 1879 г. в Самара и Москва създават стационарни циркове. През 1916 г., малко преди октомврийската революция, циркът е конфискуван и от Одеса цирковата фамилия поема към Варна. Тогава баба ми е била облечена с един продупчен, за да си промуши главичката, чувал, дотам са ги докарали с конфискацията. Във Варна съдбата им намига, но весело. Там дядо ми се среща с брат си – тогава придворен скулптор. А чичо ми – клоунът Чарли, през 1920 г. основава третия цирк на фамилията – цирк „Рекс”, по-късно прекръстен на „Левски”, и най-подир на „Европа”. През 1948 г. циркът е национализиран, а ние работихме до промяната като държавни циркови артисти. В този период за директори на цирка назначаваха всякакви партийни другари, но никога след Лазар Добрич – цирков артист. Помня, като пратиха един директор на баня при нас, сетне шеф на „Плод и зеленчук”, а най-подир запасен полковник – командир на строително поделение. Зер, той разбира много от циркова акробатика… Оживях след падане от трапец от 27 метра височина в Софийския цирк през 1977 г. Господ е знаел – трябва да ме запази, за да възродя българското цирково изкуство – все едно какво и колко ще ми струва, след всичките разсипии, които му нанесоха негодни политици след 1989 г. През 1949 г. циркът беше одържавен, но веднага беше създадена Главна дирекция на българските циркове. През 1951 г. беше взето решение да се създаде цирково училище и дори класове във ВИТИЗ за циркова режисура, за циркова пантомима, циркова клоунада, цирково каскадьорство – с педагози от цирка. Създадоха и циркова база – за техническо развитие. Имахме условия за работа, а изкуството ни носеше на България милиони левове печалба. Защото тогава у нас имаше мислещи хора – драматурзи, журналисти, режисьори, а и управници, които поискаха да направят българския цирк истински световен. И го направиха.

Българският цирк беше 50 години напред пред другите, пред нас беше само съветският. Това даде основание на хората в Политбюро и в ЦК на БКП да разпоредят и да бъдат отделени 2.8 млн. лева, за да бъде построен Софийският цирк, и още 3 млн. лева, за да бъде направена цирковата база. След промените обаче ни управляват хора, които с един замах, за две-три години сринаха всичко, съградено за 50 и кусур години!

Тодор Драгоев