Искра Ангелова е българска журналистка и актриса – завършила е СУ „Климент Охридски”, специалност Българска филология и актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков. През 1993 г. учи един семестър и в италианската театрална академия „Silvio D’Amico” в Рим. През 1997 г. заминава за Бостън, САЩ, с американската стипендия „Фулбрайт”. Там тя завършва магистратура по телевизионна и радиожурналистика в университета Emerson. През 1999-2000 г. работи като втори продуцент на сутрешното предаване The Early Show на националната телевизия CBS в Ню Йорк. При завръщането си в България Искра Ангелова е водещ на сутрешния блок на bTV. От 2002 до края на 2004 г. тя е водещ и главен редактор на съботно-неделното сутрешно предаване „У нас” на Нова телевизия. В момента е автор и водещ на съботното вечерно токшоу на БНТ „Нощни птици”. През 2007 г. издава романа „Обичам ли те?” в съавторство с журналиста Петър Волгин. Театърът – Като актриса Искра Ангелова участва в няколко филма и множество театрални представления, сред които „По-близо” на Патрик Марбър в театър „Сълза и смях”, „Хоровод” на Артур Шницлер в театър „Българска армия”, „Rondo” на Артур Шницлер в ДТ „Стоян Бъчваров”-Варна, „Чайка” на Антон Чехов в Somerville Theatre, Бостън, САЩ, „Красиви тела” на Лора Кънингам в театър „Сълза и смях”, в „Моногамният” на Кристофър Кайл в Народния театър „Иван Вазов”.

   Всеки човек е цел сам по себе си и не е средство за целите на другите. Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот. Айн Ранд – „The Virtue of Selfishness“  Заведението току зад НАТФИЗ е задимено, пълно със скъпи сандвичи, интелектуалци, пиещи кафе, и навлеци, навъртащи се около всеки театър. С мен е Янко Лозанов – човек, препълнен с емоции, театрални колеги, стихове, монолози, италиански арии и хъшовски мисли, повечето от които споделя с мен. Иначе е фирменият PR и от него научих какво значела тази абревиатура, наричана в социалистическо време ПА (пропаганда и агитация). Та PR било пари на ръка. Мъдро и най-вече вярно в егоистичния свят на капитала и демокрацията. Додето още сваляме палтата, в кафенето влиза впечатляваща жена. Хич да не беше популярна, пак щях да се обърна подире й. Нещо повече, ако да бях провинциален типаж от роман, примерно на Иля Илф и Евгени Петров, дори бих подсвирнал, гледайки как отминава… Но благородството задължава и за да не изложа благородната, достопочтена и увенчана с очила физиономия, турена на Янковото лице, с елегантен според мен жест се запознавам с Искра Ангелова. Потискам завистта си от разменените, ако и приятелски, целувки помежду им и бързам да я впечатля с дълбоките си литературни познания. Но пасаран, чета в очите и. Сядаме на високите столове, поставени за неудобство на пушачите в кафенето. Плътно отделени от непушещите с цели два метра въздух. Да не се поболяват и те като нас, самоубийците, и да е ясно – тук законът изрично се спазва. Европейци сме все пак.

– Защо избрахте СОТ 161?

– В интерес на истината, защото сме колеги и приятели с PR на фирмата Янко Лозанов, но дори да не го познавах, пак бих избрала вашата фирма. Наложи ми се да охранявам един апартамент. Исках да бъда сигурна, че ще бъде защитен, давах го под наем. До този момент нямам никакви оплаквания и съм доволна от фирмата. Като забравя нещо и се върна вкъщи, в бързината не вкарам кода и моментално почват да ми звънят. Знам, че мога да разчитам на колегите ви. Скоро в жилището ми дойдоха техници да сменят акумулаторите на алармата. Бяха изключително добронамерени и възпитани, много големи кавалери.

– С тези впечатляващи дипломи и специализации, с владеенето на многото езици защо се върнахте в България?

– Направих избора си преди години. След като бях 3 години в САЩ, трябваше да се върна именно заради Фулбрайтовата стипендия. Но там взех образованието, което ми осигури спокойствието, че мога да работя навсякъде по света. Това е телевизионната журналистика, защото каквото и да си говорим, актьорското майсторство е една прекрасна професия тук, в България, смея да го твърдя, сравнявайки със САЩ и Италия, българската филология също те образова и те прави ерудит. Но това не са непременно образования, които ти носят работа. Целта ми беше до голяма степен и прагматична. През 1996 г. взех хляба си в ръце. Тогава вече имах избор къде да живея. И избрах България. Все още не съжалявам за избора си, въпреки че срещам изключително големи проблеми – хората не са достатъчно квалифицирани, голяма част от тях са мързеливи, голяма част от тях са глупави, голяма част са се предали, а ти си принуден да работиш с тях и е много трудно да реализираш един професионален продукт, който накрая да харесаш. Но успоредно с това хората са топли, сърдечни, обичаме се, водим задълбочени разговори, имаме приятели, тук може да се случи и любов, тук са семействата ни, тук имаме големи летни ваканции и можем да стоим на морето по цял месец, тук можем да ходим всяка вечер на кино или театър. Т. е. има едни преимущества, които никъде в цивилизования западен свят не съществуват. Една много по-голяма свобода. Но пречките, несигурността и непрекъснатото блъскане в стените те изнервят и уморяват. И въпреки това не съжалявам, че останах в България.

– Каква е вашата мисия, какво казвате с предаването си на българите?

– Мисията на това предаване е да дава положителни примери. Да показваме не непременно хората, които са по кориците на лъскавите списания и жълтите вестници, но люде, наистина сторили нещо ценно. Хора, имащи различен поглед към ставащото, направили прекрасен филм, написали хубава книга, изиграли изключителна роля… Каня хора, на които се възхищавам и искам да покажа и на останалите българи. Защото с тези отрицателни примери, с развиването на риалити жанра на българите се показва една извадка на арогантни, необразовани, прости, неблагодарни „мякащи” дебили, които се състезават по простотия. Това според мен е много обидно и за самите участници, а и за достойнството на цялата ни нация. Аз не мисля, че българите са непременно необразовани, непременно отвратителни, непременно вулгарни, непременно прекрачващи нормата. В този смисъл мисията на предаването „Нощни птици” е, че има и други българи и заедно с тях ще се задвижим малко по-бързо напред.

– Може ли да се каже, че българите се разделят вече и на духовен принцип? Не стоят ли от една страна наглото и пошлото спроти духовното?

– Както във всяка една епоха по-умните, по-различните биват смазвани от разбеснялата се тълпа. И това прави живеенето в днешно време навсякъде по света особено трудно. Както казваше Кърт Вонегът, хората на изкуството са нужни на бясната маса, защото са много чувствителни и първи като канарче във въглена мина ловят отровния газ гризу, ловят опасността. Умират и по този начин предупреждават здравия, арогантен, нахален и силен представител. Аз не деля хората на хора на изкуството и хора с други, по-прозаични професии. Тъкмо обратното – хората на изкуството не биха съществували без хората, които произвеждат стойности. Хората на изкуството произвеждат ценности.

– Четох ваши публикации, популяризиращи книгите на Айн Ранд, с какво ви впечатли авторката?

– Философията на Ранд, най-общо казано, е следната. Най-надарените, най-образованите, най-добрите в това, което правят, получават повече от посредствените. Нейната философия издига в култ таланта за сметка на посредствеността. Докато най-различни социални системи, включително и социализмът, караха по-кадърните, по-качествените да издържат всички, така че да има едно горе-долу средно ниво. Аз ценя философията на Айн Ранд, включително и за капитализма – непознатият идеал. Както се казва книгата й. Защото не смятам, че неможещите, слабите, мързеливите трябва да живеят на гърба на работягите. И понеже цял живот работя много, аз извършвам и работата на хора около мен. Това е изключително изтощително. И не е благороден жест. Това е принуда, защото ако аз не я извърша, няма кой да го направи и крайният продукт няма да се случи. В този смисъл защитавам тезата на Ранд за безусловния егоизъм. Да се щадят малко повече по-способните представители на нацията, да им се дава поле за действие, да се заплаща по-високо техният труд, усилия и можения, вследствие на което цялото общество ще се мръдне напред. А не обратното. Системата да се движи с най-бавната си единица. Сега ние се движим с тази скорост. А тя е на някой, който друса кючеци, който пие по цял ден ракийка, на който не му се работи, не му се става сутрин, не му се състезава, не му се учи, най-много да седне в интернет и да напише някой злобен коментар. Това, към което ние се стремим, няма идеология. И понеже думата идеология е натоварена с много негативни значения от времето на социализма, никой не смее да я използва. Но освен това няма и морал. Айн Ранд казва и друго, че най-успял е най-можещият, най-знаещият, най-образованият. А у нас, като знаем как забогатяха нашите бизнесмени в началото на прехода, всичко това няма значение.

– Каква е цената на компромиса, на избора ви да останете тук, в България? Има ли рецепта как да съхраниш себе си?

– В Щатите чувствах как обслужвам една голяма машина независимо дали ми харесва или не. Там даже и да видят, че имаш оригинална идея, че си работяга, че си луд, ще ти дадат повече възможности, ще работиш по-дълги часове, но някак си нямаш усещането, че можеш да помръднеш статуквото, което е по-голямо и по-старо от теб. Това е някакъв вид суета, някакъв вид здравословен егоизъм, но тук, струва ми се, всеки един от нас може да промени мъничко реалността. Там няма много-много какво да се променя. Там ставаш обслужващ персонал на една вече изградена система. Не бих искала да бъда обслужващ персонал на никого. Иначе бих спряла веднага. За какво, за да си плащам сметките за парното, за водата и тока. Това е в сферата на оцеляването, а тук, в България, шансът да се занимаваш с нещо, което обичаш и с него да си плащаш сметките за парно, е реален. Можеш да бъдеш себе си! Лошото за жалост винаги е било по-активно. Затова чуваме по-често неговия глас. А не гласа на Доброто. Цената на компромиса е много голяма, затова се опитвам да не правя компромиси. Тъжно е, когато човек, за да оцелее, прави неща, които не харесва. В края на деня и аз трябва да се нахраня. И мен никой не ме издържа. Мит е, че като попаднеш в САЩ, и непременно ставаш много богат. Там се работи много, за да платиш наема и купиш стара кола, за да идеш на работа, за да си платиш храната, но и не можеш да ходиш по ресторанти, както тук примерно. Изобщо малко неща може да си позволиш с парите, които взимаш. Само през първата година на престоя си в САЩ имах стипендия, после каквото изкарам аз.

– В телевизията, в която сте работили в САЩ, положително е имало охрана. Ню Йорк е своеобразен център на света, чувствахте ли се сигурна там?

– Да, имаше охрана, но това, което си спомням сега, всъщност това, което не си спомням, е, че те бяха невидими, незабележими в добрия смисъл на думата, ненатрапчиви. Отидох с известни опасения в Ню Йорк. Знаех за издевателствата в метрото примерно. Но винаги съм се чувствала защитена, Тогава кмет беше Рудолф Джулиани. Навсякъде имаше полиция, но те никога не тръгват към теб като към потенциален престъпник, а добронамерено стоят до теб и сякаш без думи казват – ние те пазим. Тук органите на реда се държат доста грубо. Понякога си мисля да не би да имам вид на престъпник.

– Какво бихте пожелали на момичетата от СОТ 161, на жените, които понякога охраняват дори чужд живот?

– Мили момичета, аз наистина ви се възхищавам и съм убедена, че женското, градивното, силното, но нежно и живототворящото начало в крайна сметка е по-мъдро и че с добро и с усмивка се постига повече. В този смисъл вероятно вие сте по-добрите работници на СОТ 161, защото можете да се справяте в много повече ситуации, ползвайки не само физическа сила.

   Искра Ангелова си тръгва подир снимките за вечен спомен, както едно време пишехме по черно-белите ученически фотографии с назъбени краища. Предстои й спектакъл с нейното специално участие. На сцената на Учебния театър. Сцената, заради която комай се е завърнала. Не че в Ню Йорк няма сцена. Но тук дъските по нея скърцат някак си познато, а сценичният прах е приятел… Янко твърдо отказва предложението ми да гледаме пиесата. Не бил готов да се завърне в този свят. Закле се, когато го стори, да е на сцената, а не в залата. Като Лунния Пиеро на Албер Жиро, който с весла от лунни лъчи се завръща на сцената на живота. И си спомних, че цял свят е сцена, а всички хора по света актьори, и че по-важно, скъпи читателю и приятелю Янко, е да си актьор на великия спектакъл на Живота… За разлика от Айн Ранд аз искам само едно – да се уединя, да преодолея егоизма си, да победя страстите си, да се опитам да пречистя душата си, да направя характера си по-съвършен, с една дума, да забравя Искра Ангелова и онзи поглед, в който прочетох – „Но пасаран”. Завесата беше спусната. Нощта беше влязла в законните си права. Тъмна.

Тодор Драгоев