Лили Иванова

Непосилна, неповторима и възможна

Hour Glass бара на столичния хотел „Радисън”, тя странно прилича на крехка и чуплива статуетка. Не китайска. Очите й са дълбоки, като влюбеното в лика на Нарцис езеро, което го погълнало за себе си. Обратно на легендата за самовлюбения, който се навел да целуне лика си и се удавил. До мен по хотелските стълби се изкачва Сашо Спиридонов, висок и атлетичен, продавач на сигурност, излъчващ достолепие и елегантност. Додето той целува внезапно оживялата статуетка с перфектна фигура, аз непохватно вадя от кожената си чанта червена роза. Без целофан, завързана хлабаво, за да не се задуши, с дискретна бяла копринена панделка – като папионка на диригент. Розата купих от една циганка на „Орлов мост”. Тя, сякаш актриса от черно-бяло нямо кино, почти с жестове, защото пафка цигара, без да я вади от устата си, съвсем в традициите на народа си ми предсказва:

– Ще имаш среща с една невероятна жена!

– Позна – отвръщам – имам среща с Лили Иванова.

Съвсем не съм сигурен, макар да работя в най-голямата фирма за сигурност, че частите от тялото на разкъсания от вакханките Орфей край бреговете на река Хеброс (Марица) са били отнесени на остров Лесбос, където според легендата били погребани. Знам, че някой орел е отнесъл части от тялото му към Лудогорието, към днешния Кубрат, дето в Балбунарската могила в местността Янка, на изток от града, е имало селище преди 4000 години. Там нейде в местността Мющерека ще да са капали капки от кръвта на Орфей. Та да се раждат и сега диви червени божури, да се роди и Лили Иванова – далечна правнучка на Орфей. Не пиша легенди, опитвам се да разкажа за Лили Иванова, но то е като нескопосан опит да разкажеш за комета, дошла от облака Оорт, която изгаря пред очите ти, мина- ва като знамение и вест и остава завинаги в паметта. Хладнокръвно, като документален разказ на Труман Гарсия Капоти, като музика за хамелеони, като из- пълнена молитва се опитвам да я нарисувам с думи. Не тази, която съм слушал десетилетия, която ми е разказвала за изгаряща любов и смърт, за щастие и приятелство, за самотни съботни вечери и душите на осъдените, за болки и четирилистни детелини, за миражи и нежност… А тази, истинската, статуетката срещу ми. За нея, специално за нея са писали големи български поети като Дамян Дамянов и Павел Матев. Пяла е, пее и ще пее по стихове на Яворов и Вазов. За да се получат шедьоври. Като сонети на Шекспир, като музика на Моцарт, като песни на Орфей. Днес работи с младия поет Явор Кирин. Непосилно и невъзможно е да изредя всички награди и отличия, кои- то е получила. Пък и тя е спечелила най-истинското. Всеобща любов и преклонение пред чувствения и ален музикален и човешки талант. И естествено завист. Моцарт и Салиери… Един непознат, неуловим и безтелесен Салиери. Ще припомня, че е носител на Почетния знак на Международната организация за солидарност на жените, връчван на най-забележителните жени на XX век. да пиша и слушам… Когато сам на- мериш детелина с примамливите четири листа, ще имаш най-щастливата година и най-желаните от теб неща… Ето какво каза жената, чието име е сравнимо с това на Едит Пиаф, Дженис Джоплин и Барбара Стрейзънд:

– Имам нужда от спокойствие и сигурност, от усамотяване дори, за да мога да работя и творя, за да мога да продължавам да пея, за да мога да чета и препрочитам любимите си книги.

Снощи отново отворих и зачетох знаменития роман на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт”, разказващ за тоталитарно общество, насърчаващо масовата култура и изгарящо книгите – символ на духовността. Това е и температурата, при която изгаря хартията. Струва ми се, че критичната точка наближава и трябва да учим наизуст книгите, които да предадем на идещите след нас. Ето и за това ми е нужна сигурност, която доверих на СОТ 161. На оригинала. Тръгвам си без желание, омаян от Лили Иванова, която видях на живо. Сашо ме подканя дипломатично, че е време да вървим. Додето слизаме по стълбите и си мисля за прочутото микеланджелово прозрение, написано на стената в апартамента й „Който започне да си играе на гении, той неусетно се превръща в такъв”, виждам как Тя внезапно се изправя и трогателно и мило ни маха с ръка, някак хем детински, хем осъзнато женствено. Лицето й се запечатва в съзнанието ми. Като спомен за комета… Неусетно стигам „Орлов мост”. Отивам до възрастната циганка, черпя я цигара и с внезапен и невъзможен порив купувам останалите червени рози. Не предлага диви червени божури, поникнали от кръвта на Орфей, и слава Богу. А в главата ми се върти песента на Лили Иванова по стиховете на патриарха на българската литература Иван Вазов.

Тодор Драгоев